Лечебна приказка за неправдата и прошката | Story

Текст, който ще те накара да се замислиш за неправдата и прошката

#tsvetysnotes #прошка

Слушай статията:

- Няма да простя - казала. - Всичко ще запомня.

- Прости,- помолил Ангелът.- Прости и ще ти олекне.

- Няма как,- стисна напрегнатите си устни.- Това не може да се прости. Никога.

- Искаш ли да отмъстиш? - попита Ангелът.

- Няма да отмъщавам. Ще бъда над това.

- Жадуваш ли някакво жестоко наказание...?

- Не знам какво е достойното жестоко наказание.

- Всеки си плаща за своите решения. Рано или късно, но всеки плаща... - тихо каза Ангелът.- Това е неизбежно.

- Знам.

- Е, прости им! Махни това бреме от себе си. Сега тези, които те нараняват са далеч от теб.

- Не мога да го сторя. Не искам да го правя. За тях няма прошка.

- Е, твоя работа- въздъхна Ангелът - Какво ще правиш с тази обида?

- Тук и тук - тя докосна главата и сърцето си.

- Моля те, бъди внимателна - помоли Ангелът. - Отровата на негодуванието е много силна. То може да завлече като камък всичко на дъното и да изпепели всичко като буен огън.

- Този камък е паметта, а тази ярост е благородна ярост - прекъсна го тя.- Ти си на моя страна.

И така оплакването се настани там, където беше показано: в главата и сърцето.

Тя беше млада и здрава, подреждаше живота си, във вените й течеше гореща кръв, а дробовете й вдишваха с пълна сила въздуха на свободата. После се омъжи, роди деца, заобиколи се от приятели. Понякога, разбира се, тя им се ядосваше, но след това им прощаваше. Друг път тя ги ядосваше и те й прощаваха. Преживяла е много в своя живот. И се опитваше да не си спомня за своята грешка.

Минаха много години, преди да чуе отново тази омразна дума: "прости".

- Един мъж ми изневери. Постоянно се карам с децата. Парите някак си бягат от мен. Какво трябва да направя - попита тя своя психолог.

Той я изслуша внимателно, изясни много неща, но все я караше да му разкаже за детството си. Това я ядоса, върна разказа си отново за настоящето, но той отново я върна в детските й години.

Струваше й се, че той се опитва да наднича в тайните кътчета на нейната памет, че се опитва да види и да извади на яве тази толкова стара грешка. Но тя не искаше това и затова се съпротивляваше. И въпреки това психологът разбра.

-Трябва да се изчистиш - обобщи накрая той.- Състоянието ти и оплакванията ти са се задълбочили. С времето са се присъединили и нови "полипи на кораловия риф". Този риф блокира потока на твоята жизнена енергия. Затова имаш проблеми в своя личен живот, затова нямаш и пари. Скалата има остри ръбове, които нараняват нежната ти душа. Различни емоции са се настанили вътре в скалата, преплели са се по всевъзможни начини, тровят кръвта ти и привличат други, подобни.

- Ами усещам нещо такова - кимна жената.- Понякога съм нервна, друг път изпадам в депресия, после ми се иска да убия всички... Добре, трябва да се изчистя. Но как?

- Първо прости, това е най-важното - посъветва я психологът.- Основата изчезва и скалата се руши, разпада се.

- Не, за нищо на света! - пламна жената. - Това е справедлив гняв, все пак всичко това ми се случи! Имам право да се чувствам така!

- Искаш да си права... или пък да си щастлива? - попита психологът. Но жената не му отговори. Просто стана и си тръгна. Взе и своя коралов риф със себе си.

Минаха още няколко години. Жената отново седеше в лекарския кабинет, този път обаче в компанията на лекар. Разглеждаше снимките, прелистваше резултатите от лабораторните изследвания, мръщеше се и прехапваше устни.

- Какво става с мен, докторе? - не издържа и възкликна жената.

- Имате ли роднини? - попита лекарят.

- Родителите ми починаха, с мъжа ми се развеждаме, имам деца и внуци. Но защо ме питаш за роднините?

- Ами, защото има тумор. Ето - лекарят й показа снимка на черепа й. - Според лабораторните изследвания изглежда, че е злокачествен. Той обяснява честите ти главоболия, безсънието и бързата умора... Най-лошото е, че изглежда като новообразувание, което има тенденция към растеж. Става все по-голям и по-голям, а това е не е добре.

- Трябва ли да се оперирам? - попита тя и кръвта й се смрази при мисълта какви ужасни неща я очакват.

- Не сега - и лекарят стана още по-мрачен.- Тук имам твоите кардиограми за изминалата година. Сърцето ти е много слабо, за съжаление. Има стеснение и не може да работи на пълен капацитет. Заради това може и да не преживееш операцията. Затова първа е необходимо да лекуваме сърцето и тогава...

Лекарят не довърши изречението си и жената разбра, че "тогава" изобщо може и да не се случи. Или сърцето й няма да издържи, или туморът ще я убие.

- С кръвното също нещата не са добре. Хемаглобинът е нисък, левкоцитите са високи... Ще ти предпиша медикаменти - каза той. - Но работи върху себе си. Необходимо е да приведеш организма в някакъв относителен ред и в същото време да го подготвим за операцията.

- Но как?

- Положителни емоции, добри отношения, контакт с близки хора. Може дори да се влюбиш, защо не? Разлисти албума, спомни си щастливото детство.

Жената само се засмя иронично.

- Опитай се да простите на всички, особено на родителите си - лекарят я погледна с поглед изпълнен с грижа.- Това успокоява човек. Имал съм случаи в практиката, когато именно прошката е ключът към чудото.

- Не думайте? - иронично подхвърли жената.

- Представи си, че проработи. Медицината разполага с много различни средства. Може да предостави качествена грижа. Но прошката може да е и причината и лекарството за състоянието. Безплатно и без рецепта.

Прости. Или умри. Да простиш или да умреш? Да умреш, но да не простиш? Ако изборът е въпрос на живот и смърт, просто трябва да избереш от коя страна да погледнеш.

Болеше я главата. Усети натиск в сърцето си. "Къде искаш да запазиш тази болка?". "Тук и тук". Сега я боли там. Огорчението явно е нараснало твърде много и тя иска още повече. Тогава тя си каза, че ще се отърве от господарката си и сама ще поеме контрола над своето тяло. Глупавото оплакване не разбира, че тялото не може да издържи, че ще умре.

Спомни си онези, които я нараниха толкова много. Баща й и майка й, които или работеха, или се караха. Те не я одобряваха толкова, колкото тя би искала. Нищо не й помогна, нито наградите, които печелеше, нито изпълнението на всички техни изисквания, нито протестите, нито бунтовете. В крайна сметка те се разделиха и всеки един от тях създаде свое ново семейство. Никъде нямаше място за нея. На шестнайсет я изпратили в интернат, дали й билет, куфар с дрехи и три хиляди... Имала само това, което държала в ръцете си. От този момент насам тя е самостоятелна личност. И в ония момент тя взела решението си, че няма да им прости. Цял живот носи тази болка в себе си, заклела се, че и тя ще умре заедно с тази болка... и както изглежда точно така и ще стане. Но тя имаше деца, имаше внуци, колега в офиса, който така неумело се опитваше да я ухажва... тя определено не искаше да умира. Още повече защо трябва да умира толова рано?

"Трябва да простя", реши тя. - Поне ще опитам.

- Родители, прощавам ви всичко - каза тя неуверено. Думите й прозвучаха вяло и неубедително. Затова взе молив и написа:

"Скъпи родители! Уважаеми родители! Вече не ви се сърдя. Прощавам ви всичко."

Усещаше горчилка в устата, сърцето й се бе свило, а главата я болеше още по-силно. И въпреки това натискаше молива още по-упоритото, и отново, и отново пишеше: "Прощавам ви. Прощавам ви." Облекчение не почувства, единствено раздразнението й се увеличи.

- Не - прошепна й Ангелът.- Реката винаги тече в една посока. Те са по-стари, ти си по-млада. Те бяха тук първо, ти се появи по-късно. Не си ги родила ти, те са те родили на белия свят. Те ти дадоха възможността да си тук. Затова бъди благодарна!

- Благодарна съм - каза жената. И наистина искам да им простя.

- Децата нямат право да съдят родителите си. Нямат какво да прощават на родителите си. Трябва да им поискат прошка.

- За какво? - попита тя. - Направих ли им нещо лошо?

- Направила си нещо лошо на себе си. Защо таиш тази злоба? От какво те боли главата? Колко тежък камък носиш в гърдите си? Какво трови кръвта ти? Защо животът ти не тече като река, а е спрял да тече? Закон ли искаш, или здраве?

- Всичко това е заради вината, която изпитвам? Затова ли ме заболя толкова?

- Предупредих те - напомни й Ангелът.- Ангелите винаги предупреждават: не трупай, не носи в себе си, не се трови с чувството, че си наранена и онеправдана. Това чувство ферментира и расте в теб, то трови всичко живо около себе си. Предупреждаваме. Но когато човек реши да запази оплакването си, не бива да му пречим. Едва когато реши да проси, трябва да му помогнем.

- И все пак мога ли да счупя кораловия риф? Или вече е късно?

- Никога не е късно да опиташ - любезно каза Ангелът.

- Но те отдавна са умрели! Няма от кого да поискам прошка, как да го направя това?

- Направи го, моля те. Те ще те чуят, а може би няма да те чуят. В крайна сметка не го правиш за тях, а за себе си.

- Скъпи родители,- започна тя. - Моля ви, простете ми, ако не бях перфектна във всичко... простете ми за всичко.

Поговори известно време, после замълча и се заслуша. Не забеляза никакви чудеса да се случват. Сърцето й продължава да тупти, главата я боли, не чувстваше нищо особено. Всичко беше, както винаги.

- Не вярвам в себе си - призна тя. - Толкова много години... беше много отдавна.

- Опитай по друг начин - посъветва я Ангелът.- Стани отново дете.

- Как?

- Коленичи и се обърни към тях, както когато беше малка: тате, мамо.

Жената малко се полекаба. След това коленичи. Притисна длани една към друга, обърна лицето си нагоре и каза: "Мамо. Татко." И още веднъж, "Мамо, татко". Очите й се разшириха и започнаха да се пълнят със сълзи. И отново: "Мамо, татко.. аз съм вашата дъщеря... простете ми... простете ми!" Тя прошепна, по бузите й се стичаха сълзи. И през цялото време повтаряше: "Простете ми, простете, нямах право да ви съдя. Мамо, татко...".

Отне доста време, докато потокът от сълзи пресъхне. Напълно изтощена, тя седна на пода и се облегна на дивана.

- Как си? - попита Ангелът.

- Не знам. Нищо не разбирам. Струва ми се, че съм напълно празна.

- Повтаряй това всеки ден, четиридесет дни подред - каза й Ангелът. Това е лечебен процес, какъвто е химиотерапията. А ако искаш приеми го и като заместител на химиотерапията.

- Добре, да. Ще го повтарям четиридесет дни.

Нещо пулсираше в гърдите й, заливаха я горещи вълни. Може би това бяха отломките от онази скала. И за първи път от много дълго време, от нищото, главоболето й спря...