Душата, лишена от език
Алекситимия – без думи за емоцията
“Само назови онова, което чувстваш,
и вече си го овладял”
Ако си на възраст под 30 и думичката алекситимия ти е позната – моите поздравления. Аз лично, ако се бях запознала с това състояние по-рано, щеше да ми спести години на самообвинение, когато собствените ми емоции ми се струваха като неподреден шум в тялото, лишен от смисъл.
Случвало ли ти се е да се опиташ да опишеш как се чувстваш, а във вътрешния ти диалог да остане само празнота? Да видиш сълзи по лицето на близък, а в теб да няма нищо освен онова притискане в гърдите, което не можеш да назовеш? Ако този опит ти е познат, възможно е вече да имаш сблъсък с алекситимията – не като диагноза, а като тих, всепоглъщаш и задушаващ начин на съществуване.
Какво всъщност се крие за думата алекситимия?
Терминът „алекситимия“ идва от гръцки:
a– липса, lexis – слово, thumos – душа, чувство.
„Без думи за душата“.
През 1972 г. психиатърът Питър Сифнеос описва пациенти, за които вътрешният свят е бил като страна без карта. Те усещали нещо – свиване, сърцебиене, напрежение – но това нещо никога не се превръщало в ясна емоция, която да може да бъде назована и споделена.
Алекситимията не е липса на чувства. Тя е липса на език за тях. Това е състояние, при което нервната система изпраща шум, който не може да бъде преведен в разбираем за съзнанието език.
Сивотата, която има форма на шум
Основната характеристика на това състояние е една всепроникваща емоционална сивота. Не липса на реакция, а липса на разбиране на самата реакция. Хората, изпитващи го:
· Не могат да разграничат глада от тревожността, умората от тъгата, болката в гърдите от страха;
· Описват чувствата си с общи, почти абстрактни термини – „нещо ми тежи“, „не се чувствам добре“, „имам лошо усещане“;
· Живеят в свят на физически симптоми – мигрени, стомашни проблеми, болки в гърба – които са емоционален дистрес, превърнал се в телесен.
Тези хора не са безчувствени. Те са объркани от собствените си усещания.
Живот, изгубен в превода
Представи си, че си в страна, чийто език не разбираш. Хората около теб говорят, жестикулират, плачат и се смеят, а ти усещаш само вибрациите на звука. Опитваш се да комуникираш чрез рисунки, но ръката ти създава само завъртулки. С времето научаваш няколко фрази наизуст, но не усещаш значението, което носят.
Това е всекидневният опит на човека с алекситимия. Той може да каже „щастлив съм“, защото знае, че това се казва в подобна ситуация. Но не усеща щастие. Усеща нещо друго – може би леко отпускане на мускулите, може би топлина – което не може да свърже с думата „радост“.
Симптомите, които не лъжат: Портрет на емоционалната слепота
Поради невъзможността да декодират вътрешния хаос, много хора с тази особеност развиват външно ориентиран когнитивен стил. Светът на фактите, логиката и външните събития е по-безопасен, защото е предсказуем. Там няма объркващи телесни сигнали, които да трябва да се разгадават.
Това води до:
- Емоционална сивота – чувствата са монотонни, в гамата на сивите нюанси. Радостта и тъгата имат еднаква текстура – неразличими трептения в тялото без конкретна форма;
- Липсва връзка между тялото и емоциите – Сърцебиенето е просто сърцебиене, а не физиологичен симптом на тревожност. Свиването в стомаха е просто дискомфорт, а не израз на страх. Тялото изпраща сигнали, които не могат да бъдат разбрани;
- Външно ориентиран свят – Фокусът е изцяло върху външните събития – работа, задачи, логика. Това е защитен механизъм, който предпазва от объркващия вътрешен хаос;
- Ограничено въображение – привързаност към конкретното и практичното;
- Трудности с емпатията – не защото не ги е грижа, а защото не могат да „прочетат“ емоциите на другия;
- Сексуални трудности – интимността е език на тялото и емоциите, а това са точно областите на „слепота“.
Как се създава пропастта между усещане и дума?
Често корените са в емоционално пренебрежение в детството. Когато родителите не отразяват, не назовават и не валидират емоциите на детето, то не научава езика на собствения си вътрешен свят. Това не е вина на родителите – те самите може да са имали същия дефицит.
Детето, което пада и не получава обяснение на болката си („Виждам, че те боли, това е нормално да те ядосва“), а само команда („Спри да плачеш!“), научава едно: телесните усещания са нещо срамно, неразбираемо, което трябва да бъде потулено.
Пътят към възстановяване: Учене на нов език
Най-важната стъпка е осъзнаването. Да спреш да се съдиш за онова „нещо“, което усещаш, и да започнеш да го изследваш с любопитство.
Ето няколко практики:
- „Какво усещам в тялото си сега?“
Започни от физическото. Отпуснати рамене? Стисната челюст? Тежест в стомаха? Опиши това усещане само с физически термини.
- „Каква емоция може да се крие зад това усещане?“
Свиване в стомаха -> Може би е страх?
Горещина в лицето -> Може би е срам или гняв?
Не се стреми да „познаеш“. Целта е да започнеш да строиш хипотези
- Разширяване на “емоционалния речник”
Погледни таблицата с емоции. Избери една дума на ден и си припомни кога последно си я изпитвал. Какво се случваше в тялото ти тогава?
От ляво надясно най-отгоре са изброени петте основни емоции. Под всяка колона са описани проявленията на всяка емоция в зависимост от наситеността
Алекситимията не е присъда. Тя е следствие от това, че някой в някакъв момент не ни е научил на най-важния език – този, на който общуваме сами със себе си. Да се научиш да назоваваш своите емоции и чувства не е егоистично. Това е акт на състрадание към себе си. И действие в посока към целостта – когато тялото и душата започнат да комуникират на един и същ език. И този език винаги са го знаели, просто е чакал да бъде открит и осъзнат.
*Това явление не бива да се бърка с психосоматичните заболявания, при които емоционалните проблеми причиняват съвсем реални физически увреждания
