3 житейски урока, които значително подобриха моето ментално здраве
1. Всяко притеснение е напълно излишно
На първо място поставям това, защото това е моят най-важен урок.
Тревожността беше станала част от мен и беше „нормалното“ ми състояние.
Доста често в живота на всеки човек има неща, които го карат да се тревожи. Но аз бях абсолютизирала това състояние. И се тревожех дори от факта, че съм разтревожена.
Притесняваш се дали ще закъснееш за работа, дали ще получиш покана от човека, който харесваш, дали ще има втора среща, дали ще си намериш добра работа, дали ще успееш да се реализираш… и така до безкрай – всеки ден.
И каква полза имаме от всичко това?
Никаква.
Единственото, което постигаме, е че съсипваме нервите си, а това си има своите „странични“ ефекти – започваме да дишаме плитко, усещаме пробождания в гърдите, не можем да се насладим нито на кафето си сутрин, нито на обедната си почивка, нито на питието с добър приятел след работа, защото през цялото време сме под напрежение.
И какво постигаме?
Нещо променя ли се?
Променя ли се фактът, че висиш в задръстване вече 40 минути или че детето има висока температура?
Не.
Изходът от ситуацията е ясен – просто още не ни е известен.
Тогава има ли смисъл да се притесняваш?
НЕ.
Когато започнеш да изпадаш в подобно състояние, запитай се:
„Това ще има ли значение за мен след една година?“
В момента, в който си отговориш, ще разбереш колко безполезно е да хабиш време и усилия в тревога.
И точно затова – постарай се да си го спестиш.
2. Промени себе си, не другите
Никой не може да се промени, ако сам не поиска да го направи.
Невъзможно е да промениш родителите си, партньора си, приятеля или приятелката си, само защото ти така искаш, а те – не.
Затова е напълно излишно да прекарваш месеци или години в опити да ги промениш.
Можеш да се сърдиш, да се оплакваш, да се надяваш да видят сами своите грешки:
– родителите ми ще започнат да ме хвалят и така ще си докажа, че съм оценен;
– партньорът ми ще спре да пие и ще имаме нормален живот;
– приятелката ми ще започне да ме уважава и обича.
Единственото, което трябва да направя, е маааалко да им помогна да се променят…
Първо – промяната е процес, който започва отвътре и се инициира от самия човек.
Няма как да накараш когото и да било да се промени, ако той не го иска.
И второ – защо твоето мнение и оценка да са по-правилни от техните?
Сигурен ли си, че преценката ти за тяхното поведение е обективна?
Единственото, което реално можеш да промениш, е начинът, по който гледаш на себе си или на този човек.
Когато направиш това, ще се почувстваш много по-добре.
Не се захващай с нещо, което е изначално обречено.
В живота има много по-важни неща за вършене от това да се опитваш да променяш някого.
3. Да бъдеш егоист няма нищо лошо
Още от деца ни учат да не бъдем егоисти.
Непрестанно ни се налага схващането, че да бъдеш егоист е нещо лошо.
Учат ни да споделяме играчките си, лакомствата си, времето си – с братя, сестри, деца от площадката, детската градина…
Създава ни се представата, че да се грижиш за себе си и да задоволяваш собствените си нужди е лошо и осъдително.
Само че има един проблем – това е нечестно спрямо нас самите.
Ако постоянно се грижа за околните, кой ще се погрижи за мен?
Кой по-добре от мен знае какво обичам, от какво имам нужда, какви са моите приоритети?
Никой.
Дори най-близките ни хора не знаят по-добре от нас самите какво ни е нужно.
Често се казва, че единственият човек, който можем да поставим пред себе си, е детето ни – и то докато не стане пълнолетно.
Това твърдение звучи логично, но не съм напълно съгласна с него.
Дори в отношенията родител–дете не бива да се пренебрегваме.
За да можем да даваме, първо трябва да имаме.
Не говоря само за материалното.
Говоря за енергия, време, ресурс, вътрешна стабилност.
Не случайно в самолетите ни инструктират първо да поставим своята кислородна маска, а след това да помагаме на другите.
Егоистично ли е?
Може би.
Но със сигурност ще си много по-полезен с кислород, отколкото без него.
Затова – за да дадем, първо трябва да имаме.
А да бъдем егоисти в този смисъл е наше право.
