Как убежденията за себе си и света оформят решенията ни, ограничават възможностите ни и продължават да ни влияят, дори когато обстоятелствата са се променили
Получаваш предложение за нещо, което отдавна искаш да направиш. Възможността е реална. Имаш интерес, известен опит и достатъчно основания поне да опиташ. Но още преди да си обмислил условията, се появява познатото заключение: „Няма да се справя.“
Не го възприемаш като предположение. Не си задаваш въпроса дали е вярно. Приемаш го като нещо, което вече знаеш за себе си. И започваш да търсиш причините, поради които е по-разумно да откажеш.
Може би си спомняш предишен неуспех. Може би си представяш как другите ще оценят представянето ти. Или сравняваш способностите си с тези на хора, които смяташ за по-подготвени. Постепенно възможността престава да изглежда като избор. Превръща се в риск, който е по-добре да избегнеш.
Но как разбра, че няма да се справиш?
Това заключение може да има основания. Възможно е задачата действително да надхвърля настоящите ти възможности. Но е възможно и да оценяваш ситуацията през убеждение, което си изградил много преди тя да възникне.
Убежденията ни помагат да разбираме себе си и света. Те създават последователност в начина, по който тълкуваме преживяванията си, вземаме решения и предвиждаме последствията. Но когато започнем да приемаме всяко свое убеждение за неоспорим факт, можем да престанем да забелязваме информацията, която не съответства на него.
Тогава въпросът вече не е само в какво вярваме, а как тези убеждения влияят върху възможностите, които си позволяваме да разгледаме.
Какво представляват личностните убеждения?
„Не съм достатъчно добър.“
„На хората не може да се има доверие.“
„Ако допусна грешка, ще загубя уважението на другите.“
Тези изречения могат да звучат като обикновени мисли. Но когато човек ги приема за верни и започне да се ръководи от тях в различни ситуации, те могат да изразяват по-устойчиви убеждения.
Личностните убеждения са относително устойчиви представи, чрез които разбираме себе си, другите хора и света. Те влияят върху това как тълкуваме събитията, какви очаквания изграждаме и кои възможности възприемаме като достъпни за нас.
Някои убеждения са съзнателни. Можем ясно да ги формулираме и да обясним защо ги поддържаме. Други действат по-незабележимо. Разпознаваме ги не толкова в думите си, колкото в повтарящите се реакции и решения.
Например човек може да не си казва постоянно „Не заслужавам внимание“. Но да изпитва неудобство, когато някой проявява грижа към него. Да омаловажава собствените си потребности. Да се чувства задължен да заслужи всяко добро отношение. Това поведение само по себе си не доказва наличието на конкретно убеждение. Но може да бъде основание да изследваме какви представи за себе си и отношенията с другите стоят зад него.
Каква е разликата между мисъл, убеждение и факт?
Мисълта може да възникне в отговор на конкретна ситуация – „Няма да се справя с тази задача.“
Убеждението е по-общо заключение, което може да стои зад нея – „Аз не съм способен да се справям с трудни задачи.“
А фактът е онова, което действително можем да установим за конкретните обстоятелства – „Не съм изпълнявал подобна задача досега.“
Разликата е съществена.
Липсата на опит може да бъде реална. Но заключението, че сме неспособни, вече е интерпретация. То може да бъде повлияно от предишни преживявания, очаквания или начина, по който оценяваме собствените си възможности.
Проблемът не е, че имаме убеждения. Проблем възниква, когато престанем да различаваме убежденията си от действителността, която се опитваме да разберем.
Убежденията могат да бъдат полезни, обосновани и подкрепени от опита ни. Но могат и да останат непроменени, въпреки че информацията, върху която първоначално сме ги изградили, вече не описва настоящата ситуация.
Точно тази устойчивост ги прави толкова значими за начина, по който мислим и действаме.
Как се формират убежденията ни?
Двама души могат да преживеят сходен неуспех и да стигнат до различни заключения.
Единият може да си каже: „Не се подготвих достатъчно. Следващия път ще подходя по друг начин.“ Другият може да заключи: „Никога не съм бил достатъчно способен.“ Събитието е сходно, но значението, което двамата му придават, е различно.
Именно в тази разлика можем да започнем да разбираме как се формират убежденията.
Те не възникват непременно от едно конкретно преживяване. По-често се изграждат постепенно, чрез взаимодействието между личния ни опит, отношенията с другите, посланията, които получаваме, и заключенията, до които достигаме.
Ранните преживявания и посланията, които усвояваме
В детството започваме да изграждаме представи за себе си още преди да можем съзнателно да ги анализираме.
Начинът, по който възрастните реагират на грешките, потребностите и постиженията ни, може да повлияе върху това какво започваме да очакваме от себе си и от отношенията с другите. Например дете, което многократно получава одобрение предимно когато се справя отлично, може постепенно да свърже собствената си стойност с постиженията си. По-късно това убеждение може да се проявява като необходимост винаги да бъде подготвено, да не допуска грешки или да доказва, че заслужава уважение.
Подобна връзка не е неизбежна. Едни и същи преживявания могат да бъдат осмислени различно в зависимост от темперамента, отношенията, подкрепата и останалия житейски опит на човека.
Как преживяването се превръща в заключение за себе си
Не всяко преживяване се превръща в убеждение. Значение има и начинът, по който го обясняваме.
Представи си, че изразяваш мнение пред други хора и някой реагира критично. Можеш да заключиш, че човекът не е съгласен с теб. Че не си се изразил достатъчно ясно. Или че темата предизвиква различни позиции. Но можеш да стигнеш и до друго заключение: „Когато казвам какво мисля, хората ме отхвърлят.“ Тогава една конкретна реакция започва да придобива по-общо значение.
Ако подобни заключения се повтарят и се свързват с други преживявания, те могат постепенно да се превърнат в устойчива представа за отношенията с хората.
Убеждението се формира не само от това, което ни се е случило, но и от значението, което сме придали на случилото се.
Защо продължаваме да намираме потвърждения за това, в което вярваме?
След като едно убеждение се установи, то може да започне да влияе върху начина, по който възприемаме новата информация.
Ако вярваш, че другите не те харесват, е възможно да обръщаш повече внимание на дистанцираните им реакции, отколкото на проявите на интерес и приемане. Ако си убеден, че не се справяш достатъчно добре, може да запомняш критиката по-ясно от признанието за свършената работа.
Този процес е свързан с пристрастието към потвърждението — склонността да търсим, забелязваме или тълкуваме информацията по начин, който подкрепя вече съществуващите ни представи. Това не означава, че съзнателно пренебрегваме действителността. Често просто не забелязваме колко избирателно сме започнали да я възприемаме.
Така убеждението може да изглежда все по-достоверно, защото по-лесно разпознаваме доказателствата в негова подкрепа, отколкото основанията да го поставим под въпрос.
Когато поведението ни започне да поддържа убеждението
Убежденията не влияят единствено върху мислите ни. Те могат да променят и начина, по който действаме.
Човек, който вярва, че ще бъде отхвърлен, може да избягва близостта или да се отдръпва още при първите признаци на несигурност. Това поведение може временно да го предпазва от неприятно преживяване. Но едновременно с това ограничава възможностите му да изгради отношения, в които очакването за отхвърляне няма да се потвърди.
По подобен начин убеждението „Не съм способен“ може да доведе до отказ от нови предизвикателства. А липсата на нов опит да остави човека с усещането, че действително няма необходимите способности.
Получава се взаимно влияние между убеждението, поведението и преживяването.
Вярваме, че нещо е невъзможно за нас. Действаме така, че рядко получаваме възможност да проверим дали това е вярно. И постепенно липсата на различен опит започва да изглежда като доказателство.
Това е една от причините някои убеждения да остават устойчиви дори когато обстоятелствата се променят. Но устойчивостта не означава неизменност. Новите преживявания, отношения и начини на осмисляне могат постепенно да променят представите, които дълго сме приемали за даденост.
Кога убежденията започват да ни ограничават?
Не всяко убеждение, което ни кара да бъдем предпазливи, е ограничаващо.
Да прецениш, че не си достатъчно подготвен за определена задача, може да бъде напълно обосновано. Да откажеш предложение, което не отговаря на потребностите ти, също не означава, че се страхуваш от промяна. Разликата се появява, когато едно убеждение започне предварително да определя какво смятаме за възможно, независимо от конкретните обстоятелства. Тогава вече не оценяваме само ситуацията. Оценяваме я през заключение, което може отдавна да сме приели за истина.
„Ще се проваля.“ – грешката изглежда като доказателство за неспособност
Предстои ти нещо важно. Искаш да опиташ, но мисълта за неуспеха заема все повече място. Не се тревожиш единствено, че резултатът може да не бъде добър. Притеснява те какво би означавал този резултат за теб.
„Ако не успея, значи не съм достатъчно способен.“
Когато грешката се възприема като оценка за личността, а не като част от конкретно действие, рискът придобива много по-голяма тежест. Отказът може да изглежда по-безопасен от възможността да провериш собствените си способности.
Неуспехът в една ситуация не е достатъчно основание за общо заключение за това какъв човек си.
„Какво ще кажат другите?“ – чуждата оценка определя избора
Искаш да вземеш решение, но преди да го направиш, започваш да си представяш реакциите на околните. Дали ще те одобрят? Дали ще те разберат? Дали ще изглеждаш неразумен, слаб или недостатъчно компетентен?
Съобразяването с другите е естествена част от отношенията. Проблемът възниква, когато предполагаемата им оценка започне да има по-голяма тежест от собствените ти потребности и преценка. Тогава можеш да се откажеш от нещо важно не защото не го желаеш, а защото очакваш неодобрение.
Чуждото мнение може да бъде информация, която вземаме предвид. Но не е необходимо да се превръща в окончателен критерий за правилността на решенията ни.
„Нищо не зависи от мен.“ – обстоятелствата изглеждат непроменими
Има ситуации, в които действително разполагаме с много ограничено влияние. Не можем да контролираме решенията на другите, минали събития или всички условия, в които живеем. Но ако многократно сме преживявали безуспешни опити за промяна, е възможно постепенно да започнем да очакваме, че действията ни няма да имат значение и в други ситуации.
Тогава заключението „Не мога да променя това“ може да се разшири до „Няма смисъл да опитвам“. Това убеждение не премахва непременно възможностите ни за действие. Но може да затрудни разпознаването им.
Полезното разграничение тук е между онова, което действително не зависи от нас, и онова, върху което имаме частично, макар и ограничено влияние.
„Някой друг ще се справи по-добре.“ – отстъпваме собствената си отговорност
Да потърсиш помощ, да делегираш задача или да се довериш на по-опитен човек може да бъде разумно решение. Но има разлика между сътрудничеството и устойчивото убеждение, че другите винаги са по-способни да се справят.
Човек може да избягва решения, защото не вярва на собствената си преценка. Да търси постоянно потвърждение, преди да предприеме действие. Или да предоставя на другите избори, които всъщност би искал да направи сам.
Така постепенно може да се натрупа усещане за зависимост от чуждата компетентност. А липсата на самостоятелен опит затруднява изграждането на увереност, основана на реално проверени способности.
„Ще го направя по-късно.“ – отлагането се превръща в познато решение
Отлагането невинаги е резултат от ограничаващо убеждение. То може да бъде свързано с умора, претоварване, липса на яснота или действителна необходимост от повече време. Но в някои случаи зад него стои очакването, че трябва първо да се почувстваме напълно готови.
„Ще започна, когато съм достатъчно подготвен.“
„Ще взема решение, когато съм сигурен, че няма да сгреша.“
Тогава подготовката може да продължава, без да се превръща в действие. Не защото човек непременно не желае резултата, а защото самото действие го изправя пред несигурност, която се опитва да избегне.
Този механизъм разгледахме по-подробно и в статията за самосаботажа.
Общото между тези убеждения
Страхът от провал, зависимостта от чуждото одобрение, усещането за безпомощност и отлагането могат да изглеждат като различни затруднения. И действително могат да имат различни причини.
Но когато зад тях стоят устойчиви ограничаващи убеждения, често откриваме сходен механизъм: човек започва да взема решения не само според това, което се случва, а и според онова, което предварително очаква да се случи.
Това не означава, че всяко опасение е неоснователно или че всяка възможност трябва да бъде използвана. Означава, че е важно да можем да различим реалната преценка от заключението, което вече сме направили, преди да разгледаме конкретната ситуация.
Убеждението започва да ни ограничава, когато престане да бъде една от възможните гледни точки и се превърне в единствената, през която оценяваме себе си и изборите си.
Как да разпознаем и преразгледаме собствените си убеждения?
Не е лесно да поставим под въпрос нещо, което отдавна приемаме за вярно.
Особено когато то не се появява като ясно формулирано убеждение, а като непосредствена реакция. Отказваме предложение, премълчаваме мнение, отлагаме решение. И едва след това намираме обяснение защо сме постъпили така.
„Не съм готов.“
„Няма смисъл.“
„Това не е за мен.“
Възможно е тези заключения да са основателни. Но е възможно и да повтарят познат начин на оценяване, който не сме преразглеждали отдавна. За да разберем разликата, е необходимо да обърнем внимание не само на съдържанието на мисълта, но и на начина, по който сме стигнали до нея.
Започни от ситуацията, а не от убеждението
Да се запиташ „Какви са моите ограничаващи убеждения?“ може да се окаже твърде абстрактно. По-лесно е да започнеш от конкретна ситуация, в която си изпитал затруднение.
Представи си, че получаваш предложение за нова професионална отговорност. Първата ти реакция е да откажеш, въпреки че възможността те интересува.
- Какво се случва непосредствено преди решението?
Може би си представяш, че няма да се справиш. Смяташ, че другите ще забележат недостатъците ти. Опасяваш се, че една грешка ще постави под съмнение способностите ти. Тези предположения могат да ти помогнат да разпознаеш заключението, което стои зад отказа.
Не всяко решение да се откажем е продиктувано от страх. Но когато разбираме как сме стигнали до него, можем по-точно да преценим дали действително отговаря на желанията и възможностите ни.
Разграничи какво знаеш от това, което предполагаш
Убежденията често звучат като установени факти:
- „Хората не приемат грешките.“
- „Не мога да се справям сам.“
- „Ако поискам помощ, ще изглеждам слаб.“
Вместо веднага да се опитваш да замениш тези мисли с положителни твърдения, можеш да разгледаш основанията им.
- Какво действително знаеш?
- Какво очакваш?
- На какъв опит се основава заключението ти?
- Има ли ситуации, в които нещата са се развили различно?
Ако някога си бил критикуван за допусната грешка, това е реално преживяване. Но заключението, че всяка бъдеща грешка ще доведе до същата реакция, вече е предположение. Разграничението не обезценява преживяното. То позволява миналият опит да остане част от информацията, с която разполагаш, без непременно да определя всяко следващо решение.
Това разграничаване е част и от когнитивния подход в психотерапията. Според Американската психологическа асоциация (APA) разпознаването и преразглеждането на неадаптивни мисловни модели може да помогне на човек да изгради по-точна оценка на преживяванията си. Целта не е да отричаме предишния си опит, а да проверяваме доколко заключенията ни продължават да отговарят на действителността.
Обърни внимание на изключенията
Когато сме убедени в нещо, по-лесно забелязваме ситуациите, които го потвърждават.
Ако вярваш, че не можеш да разчиташ на другите, вероятно ще помниш особено ясно случаите, в които си останал без подкрепа.
- Имало ли е моменти, в които някой е откликнал?
- Когато си получил помощ, без да се налага да настояваш?
- Когато доверието ти е било оправдано?
Изключенията не доказват, че първоначалното убеждение е напълно погрешно. Те показват, че то може да не описва всички ситуации еднакво точно. Това е съществена разлика.
Целта не е да заменим едно категорично убеждение с противоположното му, а да изградим по-точна представа за действителността.
Провери убеждението чрез нов опит
Някои убеждения трудно се променят единствено чрез размисъл.
Можеш да разбираш, че не всяка грешка води до отхвърляне, но въпреки това да продължаваш да избягваш ситуации, в които би могъл да сгрешиш. Тогава различният опит може да даде информация, която досега ти е липсвала.
Ако обикновено премълчаваш мнението си, можеш да опиташ да го изразиш в разговор, в който се чувстваш достатъчно сигурен. Ако непрекъснато проверяваш работата си от страх да не допуснеш грешка, можеш да определиш разумен критерий за завършеност и да наблюдаваш какво се случва, когато го спазиш. Не е необходимо да започваш с най-трудната ситуация. Нито да поемаш риск, който не съответства на реалните ти обстоятелства.
По-важно е да имаш възможност да сравниш очакването си с действителния резултат.
Не очаквай убеждението да изчезне веднага
Възможно е да направиш различен избор и въпреки това да продължаваш да се съмняваш. Да изразиш мнение, но да очакваш неодобрение. Да приемеш нова задача, но да се тревожиш, че няма да се справиш. Да поставиш граница, но след това да изпитваш вина.
Това не означава, че опитът е бил безполезен.
Устойчивите убеждения са свързани с множество преживявания и начини на реагиране. Една нова ситуация рядко е достатъчна, за да промени всичко, което сме очаквали години наред. Но може да постави начало на различно разбиране.
Промяната не изисква първо да престанеш да вярваш в старото заключение. Можеш постепенно да започнеш да го проверяваш, вместо автоматично да се ръководиш от него.
Кога убежденията са повод да потърсим професионална подкрепа?
Не всяко убеждение, което ни ограничава, изисква психотерапия. Много от представите ни се променят естествено с натрупването на опит, с новите отношения и с обстоятелствата, в които попадаме. Има убеждения, които остават устойчиви дори когато многократно срещаме информация, която не ги потвърждава.
Можеш да получаваш признание за работата си и въпреки това да продължаваш да се възприемаш като недостатъчно способен. Да имаш близки отношения, но постоянно да очакваш отхвърляне. Да разбираш, че имаш право да поставяш граници, но всяко несъгласие да предизвиква силна вина.
В подобни ситуации трудността невинаги е в липсата на рационално разбиране. Човек може ясно да разпознава убеждението си, да вижда противоречията в него и въпреки това да продължава да реагира по познатия начин.
Когато убеждението започне да определя живота ти
Разговорът с психолог или психотерапевт може да бъде полезен, когато устойчивите заключения за себе си и другите започнат значително да ограничават решенията, отношенията или ежедневното ти функциониране.
Особено когато са свързани с постоянна тревожност, силна самокритика, избягване на важни ситуации или повтарящи се трудности в близките отношения.
В терапевтичната работа не е необходимо всяко убеждение да бъде обявено за погрешно.
По-важно е да се разбере как се е формирало, при какви обстоятелства се активира, как влияе върху преживяванията и поведението и дали продължава да отговаря на настоящата действителност.
Целта не е човек да престане да има убеждения. А да може да ги разпознава, да ги преразглежда и да не остава ограничен единствено от заключенията, до които е достигнал в миналото.
Не всяко заключение за себе си е окончателно
Върни се към предложението, което си получил. Възможността все още е пред теб. Имаш интерес, известен опит и основания да я обмислиш. Но познатата мисъл се появява отново: „Няма да се справя.“
Този път можеш да я чуеш по различен начин.
Не като окончателна оценка за способностите си, а като заключение, което заслужава да бъде разгледано. Може би ще установиш, че действително не разполагаш с необходимата подготовка. Може би моментът не е подходящ. Но е възможно и да откриеш, че решението ти се основава повече на предишен неуспех, отколкото на настоящите ти възможности.
Разликата не е в това непременно да приемеш предложението. Разликата е в свободата да го прецениш, без предварително да си решил какво си способен да направиш.
Убежденията са част от начина, по който разбираме себе си и света. Но не е необходимо всяко заключение, до което някога сме достигнали, да остане определящо за решенията, които вземаме днес.
